Моето многогодишно майчинство

Моето многогодишно майчинство

Винаги много се забавлявам, когато чета интересни щури случки с палави деца. Моето биологично дете е вече на възраст, дето не прави щуротии, но от 7 години съм майка на 8 броя големи, петстотинкилограмови диванета с четири крака, грива и опашка и забавлението с тях, четири кучета, две котки и няколко заека. Е, вярвайте ми, достойно да бъде описано накратко.

Ето така протича един мой ден. Спала или недоспала се закарвам до местоработата, а именно в Конна база „Ахил“ в близост до София. Още със слизането от колата, към мен се обръщат няколко глави и се започва една симфония на цвилене и извиване в различни октави с подтекст „хайде, къде се мотаеш досега, чакаме, гладни сме, жадни сме!“. Влизам и започвам да раздавам сено, но правя груба грешка, в бързината (и защото ми се спи) пропускам Акси, в резултат на което получавам поглед, който, ако можеше, би убил на място.

Поправям грешката, но не, той вече е обиден, обръща глава на другата страна, „сърдит съм, няма да ям!“. За още по-голямо наказание, на излизане от бокса, получавам як камшичен удар с опашка и имам късмет, ако не съм с къси ръкави.

Хайде вече да пием вода. И се почва чудене 5 минути – да пия ли, да не пия ли, не няма да пия, прибирам се, не, май ще пия…

Минава и това. Хайде да се почистим, че деца ще дойдат, не можем да изглеждаме като хванати от гората. След уговорки като „Стой на едно място“, „Спри сега да се чешеш“, „Не ме удряй с тази опашка“, „Спри да пасеш докато те мия“ и подобни, сме някакси измити, изчеткани, сресани и готови за работа. „Кой ще е пръв?“, питам аз. Главите се навеждат и изведнъж всички стават много заети. „Мен днес ме няма“, „аз работих вчера“, „днес съм болен/болна“, „днес съм в цикъл и съм кисела“ и т.н. Стигаме до някакво споразумение и с „бодра“ крачка се отправяме към манежа.

На манежа следва нова серия от „Дръж се прилично да не се излагаме“, „Стига си бъркал/а по джобовете на хората“, „Стой мирен/мирна, за да се качи детето“, но въпреки това всяко дете и родител са щателно подушени, всички джобове, ръце и крака са проверени за евентуално скрит морков, защото е ясно, че без стимул не се работи. На мен ми идва да потъна в земята, мисля си „Леле, хората ще решат, че не храним и мъчим конете…“, въпреки че те вече прогресивно придобиват формите на барбарони.

Тръгваме на разходка в гората, където всяко дърво, листо – зелено или сухо, тревичка, гъби и други ядливи неща трябва да се опитат, защото не може да се върви и да се изразходва енергия без да се яде, току виж изгорим 10 калории и не ги наваксаме. И наваксването е толкова спешно, че по пътя към тревичката като нищо може да смажем с копито нечии крак (моя), ми така де, аз защо не си пазя краката…

Така, след неколкократно спиране за физиологични нужди, изяждане на цялата гора, симулиране на уплах „там май видях динозавър“, зъл поглед към кучето, опит за стряскане от излетяла птичка, приключваме работа и може да се отдадем на заслужена почивка след тежък ден.

Всички герои в разказа са абсолютно реални и могат да бъдат видени, галени, нагушкани и нахранени на място. Много ги обичам и, въпреки че понякога ми идва да ги удуша, се надявам да са здрави и лигави и „майчинството“ ми да продължи още много години.

Вашият коментар

Затвори менюто
 
Пиши ни.  
Кога желаеш да ни посетиш?
+